1 Не е ли войнствуване человеческий живот на земята?
И дните му не са ли като дни на наемник?

2 Както раб желае сянка,
И както наемник очаква заплатата си,

3 Така аз взех за наследие месеци на суета,
И печални нощи ми се определиха.

4 Когато си лягам, казвам:
Кога ще стана, и ще премине нощта?
И омръзна ми да се обръщам до зори.

5 Плътта ми е облечена с червие и буци от пръст:
Кожата ми се пука и тече.

6 Дните ми са по-бързи от совалката на тъкача,
И чезнат без надежда.

7 Помни че животът ми е вятър: окото ми няма да се върне за да види добро.

8 Окото на оногози който ме гледа няма да ме види вече:
Очите ти са върху мене, а ето няма ме.

9 Облакът се разпилява и изчезнува;
Така и слазящий в гроба няма да възлезе пак:

10 Няма да се върне вече в дома си;
И мястото му няма да го познае вече.

11 За то аз няма да удържа устата си:
Ще говоря в утеснението на духа си:
Ще плача в горестта на душата си.

12 Море ли съм аз, или кит,
Та да туриш над мене стража?

13 Когато казвам: Одърът ми ще ме утеши,
Леглото ми ще улекчи оплакването ми,

14 Тогаз ме устрашаваш с сънища,
И ме ужасаваш с видения;

15 И душата ми избира удавене
И смърт, а не тези ми кости.

16 Додея ми се; не ща да живея до века:
Оттегли се от мене; защото дните ми са суета.

17 Що е человек, та да го възвеличаваш
И да туряш на ума си за него,

18 И да го посещаваш всяка заран,
И да го изкушаваш всяка минута?

19 До кога не ще се отвърнеш от мене,
И не ще ме оставиш ни колкото плюнката си да погълна?

20 Съгреших: що мога да ти направя,
Смотрителю на человеците?
Защо си ме турил за Своя цел.
И станах тегота на себе си?

21 И защо не прощаваш престъплението ми
И не отнимаш беззаконието ми?
Защото след малко ще спя в пръстта;
И сутринта ще ме потърсиш, и няма да ме има.